Моей невесте-зависимке, которая в лучах утреннего света лениво и притворно просит остаться в постели.

Кадърът поддържа високо-углов план отгоре. Пальците на жената, свити около късчето на покривката, неволно плъзгат се по възглавницата, после тя повдига главата със сънливи очи, поглеждайки към камерата безвинно, с недвоима любов. Тихо трие носом върху възглавницата, показвайки лицето си, което преди беше потопено в нея; прави изражение на непълно пукване и нежелание да се вдигне. Стяга ръцете си към камерата, пръстите ѝ хващат празното пространство в утринната светлина, докато тя удобно се огъва под одеялото. С този уникален, дребен носов глас с нотка на сутрешна злежност, тя меко кима: „Светлината... е толкова ярка... (сън) Не искам да ставам, остана и спи още малко до мен..." Гласът й затихва в мечтателно мъгляво шепот, разсейвайки се сред чистото пее на птиците отвън прозореца.